"За да се подреди картинката, парче по парче, превръщайки
я от най-трудния за редене пъзел в красиво, цветно и
пълно произведение. Без рамка, която да я скове, в коя-
то да я сложи, да я ограничи и затвори, а с възможност
от пренареждане. Вадеше парчета, преработваше, пре-
местваше, променяше и пак поставяше. И картината се
променяше генерално. Нищо никога не беше същото.
Зависеше от гледната точка, от моментното състояние
на душата, от повика на сърцето, от духа в полет, от
погледа отстрани или отгоре, отвън или отвътре, с яс-
нота или забулен в мъгла, с любов или със страх... Си-
гурно беше едно, че тя, както и всеки друг по тази земя,
сама беше художникът. Рисуваше с избрани цветове,
тонове от палитрата, смесваше, размиваше, осветява-
ше, замазваше, с фина четка или с баданарката, сама,
парче по парче, черно-бели и цветни, пъстри, дъгични.
Нямаше шаблон, нямаше прекопиране. Нямаше и как
да знае след най-светлото бяло, кой цвят ще изпъкне, а
след най-черното черно, колко по-тъмно може да ста-
не. Важното беше да не спира да рисува, за да не за-
съхне платното. Дори да се случи за миг или два, да се
отдръпва, да поглежда отстрани, но да се връща и да
продължава. Процес е, творчески и отразява таланта на
всеки. И опитността също. С вяра и надежда, и с любов,
най-вече...
Всяко нещо с времето си и всяко време с нещото
си..."
из роман "Лъч светлина - озарението"
Стефанка Иванова
Ⱄ Ⱅ Ⰵ Ⱇ Ⰰ Ⱀ Ⰻ Ⱑ