Едва ли много българи са си задавали въпроса „Що е класик?“, който от Сент Бьов до Т. С. Елиът, а и в наши дни вълнува критическата мисъл и е може би главният ѝ въпрос. Но и без да са се питали това, всички единодушно ще посочат Иван Вазов като класик на българската литература. Той, разбира се, не е нито единственият, нито първият ѝ класик, но е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик. Ботев е наистина нещо по-високо, но именно защото той е изключението, геният, понятието „класик“, което всъщност значи „първокласен“, образец, пò приляга на Вазов. Вазов е нещо по-близко и интимно, с него можем да се мерим, той може да бъде образец. Ботев е недостижимият, той стои над образците.

Плюс непоносимата неистинност на отделни думи или пълната им обезцененост. Например, как ви звучи „другарю“? При Захарий Стоянов тази дума е пълна със смисъл, с живот, с красота. При неговите днешни потомци тя не е повече от грозна безсмислица, от печат за безразличие спрямо смъртта на нейното огромно съдържание.