Николай Милчев :

Днес си дойдох за малко в София. И най-естествено за мен, като първи мазохист, минах покрай това, което е останало от Паметника на съветската армия.
Не искам да минавам покрай паметника и не мога, и не мога. Нарочно вземам автобус, който спира по-далече от Орлов мост, обаче в края на краищата тичам при Паметника.
Заграден в огромна клетка и обявен за праисторическо диво животно, Паметникът беше останал само на камък. На върха му нямаше нищо. Така е с върховете – на тях няма нищо. Гледаш, гледаш – небе. Питам се – и небето ли е нищо?
На тумби, на тумби полицаи стърчат и се прозяват край него – охраняват го един вид. Опитах се да надникна в очите им, да усетя какво мислят и чувстват. Беше им все тая. Говореха си нещо за пари и чух да споменават сумата хиляда. Голяма дума е тая дума – хиляда. Всеки иска да иляди, ама не може. Нито Паметникът може да иляди, нито тия, които го оставиха в клетка.
Някога около Паметника беше Зоологическата градина. Сега остана само една клетка с един звяр.
Обикалям аз около Паметника, разглеждам останките и фосилите и като в чудна приказка – насреща ми Иво Инджев – загорял, бронзиран, щастлив, облечен лежерно и с бяло кученце, разхожда краката си и еничарското си сърце и се радва, и лети направо. Сигурен съм, абсолютно съм сигурен, че под бронзираната му физиономия има не радост, а шлака и утайка. Колкото и да се прави, че не ме вижда и че не вижда хората, той знае, много добре знае кой е, и знае, че новата му роля е жалка...

Log in to interact

Все още няма коментари.

Бъди първия коментирал.