Трийсет стотинки разлика
Беше с бастун, превита на две, чисто облечена и със стара плетена шапка. Преброи си парите и каза на продавачката:
- Извинявай, върни баничката, ще взема само хляба и киселото мляко. Не ми достигат трийсет стотинки.
И се разплака. Без да иска да предизвиква съжаление, без да си натрапва болката, без да излъчва нито един сигнал, че се чувства жертва. Просто заплака. Тихо шурнаха едни сълзи, които аз доревавам в момента, само като се сетя за очите ѝ.
Чела съм и съм виждала много подобни случаи. Разбира се, че си тръгна и с баничка, и с още други неща от магазина. Не е в това въпросът.
Въпросът дори не е колко са като тази стара жена у нас. Въпросът дори не е "Защо?” Не е и "Докога?".
Просто няма въпрос в подобна ситуация.
Няма и гняв.
Алчността е изпитанието за човеците в нас. Алчността не е просто грях. Престъпление е. А сълзите на бабите ни са най-тежката присъда за затворените ни очи. За мълчанието ни. За бездействието ни. За измислените ни фронтови линии, за надцакването с другия, за въображаемите битки на идеи и "експертизи". За изхвърлените ни обувки, дрехи и храна, преливащи от кофите на уж "бедното" ни ежедневие.
За онази разлика от трийсет стотинки, която се оказа цената на човешкото достойнство.
Трийсет стотинки... и сълзата на обречения.
Боли.
Мария Лалева

Log in to interact

Все още няма коментари.

Бъди първия коментирал.