Традиционно хлябът е основната храна на българина, независимо от неговия статус в обществото – дали е от град или от село, дали е богат или беден, хлябът винаги присъствал на трапезата. Той е светинята на българската трапеза, сякаш не можем да си представим закуска, обяд или вечеря без хляб. Не случайно има прочута българска поговорка, която гласи: „Не си по-голям от хляба“, т.е. хлябът е символ на нещо свято и непокорно – затова трябва да се уважава и цени. Консумирал се е в съчетание с всякакви други храни. Според вида си хлябът се дели на няколко вида в зависимост от брашното, от което е замесен. Видът му се определял и от местните вкусове на града или селото, от зърнопроизводителя и от възможностите на семейството. Брашното се мелело от непречистено зърно в обикновени воденици. Най-използвано било ръженото брашно, от което се изпичал черен хляб с напукана кора. При години на глад и слаба реколта се мелело брашно само от просо, което било най-евтино. Дейността по замесването на тестото за хляба и изпичането му се падала на жена от домакинството (снаха, дъщеря, домакинята). Самото домакинство трябвало да разполага с пещ за изпичането му, тъй като векове наред се приготвял в самата къща на семейството.

Някои традиционни български храни като боба, са познати по нашите земи от около 300 години. Българските полета имат идеални условия за отглеждането му. Бобът, както и царевицата са пренесени на Балканския полуостров .