Да го духат бедните! Все пак това влиза в "човешките ни права."

"Всеки вид в природата, който лови прекалено много, експлоатира прекалено много ресурсите, от които зависи изхранването му, този хищник бива рано или късно унищожен от естествения подбор."

Как САЩ се месят в изборите на други държави - винаги за доброто на системата!

На нас война не ни трябва. Подуха малко вятър, заваля сняг и държавата блокира. Няма ток и интернет, няма и вода. Пътищата са непроходими. Ама какво да се прави – зима, ПАК ни изненада. Отсега мога ви кажа да очаквате наводнения напролет.

"Мразя нищожните и безсилните хора: те ме дразнят. Те попариха душата ми и скъсаха нервите ми. Няма нищо по – отегчително за мен от тези тъпи същества, които се клатят като гъски на двата си крака с ококорени очи и зяпнала уста. Не можех да направя и две крачки в живота, без да срещна трима глупаци, и затова съм тъжен. На пътя ви има безброй от тях, тълпата гъмжи от тъпаци, които ви спират, за да изплюят в лицето ви своята посредственост. Те се разхождат, разговарят и цялото им същество, жестовете и гласовете им до такава степен оскърбяват, че и аз като Стендал предпочитам да попадна на негодник, отколкото на кретен.“ Из сборника „Това, което мразя“

Ний не спим, не, наистна не спим, ние сме умрели живи... Щом не виждаме, че веч кървим от надежди все лъжливи. Ставай племе, надигни глава Събуди се с плам в сърцето Не се предавай на страха Вдигни глава си към небето И извикай силно... гръмко Край! Толкоз беше... ставам! Това не е живот, а робство Не може вечно аз да бягам. Тогаз гневът ти ще запали оня огън, оня бяс дето си таил с години към безбожниците с власт. Ставай племе... Събуди се! И да паднеш.... изправи се, до последен дъх... бори се! Пред Родината си закълни се! (Венелин Киров - Венитос)

Явно във всеки виц/шега има капка истина. Днес ми се случи да го преживея. Чакайки на каса в супер маркет чувам глас, някъде недалеч от мен: --- Минети на първа каса! Минети, моля!

Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани; душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани. Отечество мило любя, неговият завет пазя; но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя. Мечти мрачни, мисли бурни са разпалили душа млада; ах, ръка си кой ще турне на туй сърце, дето страда? Никой, никой! То не знае нито радост, ни свобода; а безумно как играе в отзив на плач из народа! Често, брате, скришом плача над народен гроб печален; но, кажи ми, що да тача в тоя мъртъв свят коварен? Нищо, нищо! Отзив няма на глас искрен, благороден, пък и твойта й душа няма на глас божий - плач народен! (Христо Ботев)