„А знаеш ли, Соня, че ниските тавани и тесните стаи потискат душата и ума!“

– Така е, Разколников – му отговарям вместо Соня в задочен разговор с героя, – виж къде ти чета диалектиката, пред величествения мальовишки Балкан!

Достоевски, пък, в края на романа ми се скара – освен за разколниковото, така и за моето собствено, а и за всяко друго плътско и, съответно, непълно, лишено от оживотворяващата сила на духа умоизлияние, което срещаме в повествованието и отвъд:

„Вместо диалектиката беше дошъл животът и в съзнанието му трябваше да се изработи нещо съвсем друго“.

…

„А когато сърцето на девойката изпита жал, разбира се, е най-опасното за нея. Тогава тя вече непременно ще поиска и „да спаси“, и да вразуми, и да възкреси, и да призове към по-благородни цели, и да възроди за нов живот и дейност“.

В противовес на вечно разсъждаващия (да си го кажем направо) фашист Разколников – както и на другите всевъзможни мислители в романа, било то прогресисти, нихилисти, комунисти или самовлюбени капиталисти (всички до един в различна степен „просветени атеисти“) – идва тази привидна критика, но не баш, към бедната и простовата, без кой-знае-какви интелектуални заложби, смирена и кротка Соня. Чрез която, всъщност, идва спасението.

Log in to interact

Все още няма коментари.

Бъди първия коментирал.