Умираме бавно. Умираме тихо.
Невъзвратимо и страшно умираме.
Като върколаци кръвта ни изпиха.
А ние мълчим. И скръбта си избираме .
Земя - опустяла от плод и от хора.
Земя безнадеждна...Самотна старица,
прегърбена, жалка, сама си говори.
Измамена, гладна, събрала парица
да бъде погребана, без да попречи
на своите бедни деца или внуци...
А някои мислят, че просто са вечни
и те ще решават какво ще се случи.
Разстрелват ни. Бият ни. И ни прогонват
от нашата малка, нещастна Родина.
Разчитат, че тъпи сме и че не помним,
и че не познаваме своето минало.
Безмилостно, гадно, разриваме дъното
с очи ослепели, с души оскотели,
загубили вяра, че утре ще съмне,
забравили смисъла, че сме живели...
Не може така! И не трябва да бъде!
Аз вярвам, че още те има, Народе!
И твоя ще бъде онази присъда,
която ще те направи свободен!
Любомир Чернев