Късметът на вещицата

Мишките нямат същия вкус, когато стопанинът ти вече не е наоколо. Кого залъгвам, изял съм три мишки в живота си и вкусът им НЕ ми харесва изобщо. Всъщност, хранеха ме с хубави консерви котешка храна, риба тон и мръвки. Обаче после стопанката ми взе, че си отиде, а глупавите й деца ме изритаха на улицата. Черен съм бил, лош късмет съм носел! Глупости на вълнени кълбета!

А ако знаеха, че майка им и баба им е вещица, друга песен щяха да пеят! От мене да знаете, силата на вещицата идва не само от нея самата. Баба ти може да е била вещица, майка ти може да е бъркала отвари още на пет годинки, ти да имаш дарбата, ОБАЧЕ от тебе зависи дали ще я използваш. И дали тя ще реши да ти се довери. А веднъж решиш ли, съгласиш ли се, трябва хубаво да мислиш, защото силата не се канализира сама. Да, да, правилно чухте, една вещица сама не може да управлява силата си. Поне не пълната. Част от нея, дребни предричания, магийки, манипулацийки на времето, това може. Но истинската сила е друго нещо, което оня дето не е видял, няма и да разбере. Само че такава сила има нужда от контрол, от гръмоотвод ако щете.

Тук идваме ние, домашните любимци. Сещате се, по картинките, вещиците винаги имат някакво животно около себе си. Колкото по-силна е вещицата, толкова повече животни отглежда. Ще се учудите колко много от вещиците са обичани от животните. Аха, точно така, не като по филмите, където котките започват да съскат, а кучетата да лаят като видят уж вещица. Нищо подобно! По-скоро ще хукнат да й се умилкват. Вещиците хич не са глупави да странят от нас, защото ние виждаме неща, които те не могат.

Всяка си има предпочитания, едни искат котка, други гарван или сова, (*пфу, как мразя пилешко, след онова врабче, което ме вкара във ветеринарната клиника), а трети искат да гледат храната, пардон, мишки и плъхове. Казах ли, че мразя вкуса на мишките? А плъх, ако ще от глад да умирам, не бих пипнал. Отвратително мръсни са.

Моята стопанка обожаваше котките. Не само черните, между другото. Мене ме намери на улицата под едно стълбище и ми даде част от силата си. Така станах магически.

Наричаше ме Глюк, забравих да се представя. Немска възпитаничка беше, та много й харесваше да ми даде и немско име. Иначе съм Късметчо, защото то името ми това значи. Откакто старата ме намери, са минали има-няма две-три години. Защо помня ли? Всяка година, в деня, в който ме намери, ми даваше по една цяла пържолка. Мммм! Ох, вълнени кълбета, гладен съм!

Вървя на зиг-заг между кофите за боклук, преди да съм станал нечия вечеря. В тоя град има всякакви и от другите котки на старата съм чувал какво ли не. И на палто не исках да стана, така че си отварях очите на четири. Сигурно се чудите къде са другите котки, а? Осиновиха ги, ето какво. А мен никой не ме искаше, черен съм бил, лош късмет съм носел… Затова сега трябваше сам да си намеря човек, ако не исках да се озова, ох, дори не ми се мисли какво става с бездомните.

При старата беше хубаво. Имаше много сила, ползваше я рядко, през повечето време беше нормална бабичка с уклон към езотериката и други подобни. Обаче после всичко отиде там, където нормалните хора смятат, че живеят вещиците, тоест по дяволите. Изритаха ме от удобната й къща, после ме изритаха и от квартала, защото се навъртах и накрая какво? Зарязаха ме в съвсем друг квартал, така че никога да не се върна. Дочух, че щели да продават къщата, алчните твари. А иначе, докато старата беше жива, не се вяснаха нито веднъж! Тя имаше само мен и другите. Другите не канализираха енергията й, бяха за компания, но аз... Хубаво време беше. По едно време си мислех, че децата й ще ме вземат, ама не! Никой от тях не беше наследил силата й. Освен една от внучките, ама кой ти слуша дете на десет?

Коремът ми стържеше, защото не съм ял от два дни. Преди два дни ме изхвърлиха в торба в тоя проклет квартал. Отне ми час да изляза от платнения боклук, не че това много ми помогна. Сега имах само две цели – първо храна, каквато и да е храна, а после човек. Много ми се искаше да намеря друга вещица, но шансовете ми не бяха особено големи. Ама от друга страна, у нормалните хора щеше да се прояви и „лошият късмет“, който уж носех.

Когато старата си отиде, част от силата й остана с мен. Няма как, винаги става така. Помня как старата ме галеше по корема и мърмореше „късметче мое“. Тя ми разказа, как силата й ще отиде при мене един ден. От мене да знаете, черната котка носи късмет за собственика си, дори и да няма сила. Обаче черна котка със сила ще носи нещастие и изобщо проблеми на всички ония, които нямат сила. Само човек със сила може да я оцени.

Работата ми хич не беше лесна. Къде ти сред тия проклети панелки да срещна истинска вещица? Старата говореше, че младото поколение е вечно забито в телефоните си и изобщо не обръща внимание на силата, дори и да я има. А котките живеят дълго, сещате се, не ми се искаше да се обвържа с друго бабе, което също да си отиде и пак да ме изритат.

Примижах за момент и едва не ме сгазиха. Таксиджията наду клаксона тъкмо навреме, за да видя не консервата с риба тон, която плуваше пред очите ми, а проклетото му такси и да скоча встрани. За благодарност, следващата кола ме оля като мина през локвата пред мен. На ти сега един късмет, а, Късметчо!

Свих в първата улица, където не миришеше на кучета и реших да вървя, докато не намеря храна. Едната лапа пред другата, едната лапа пред другата… Кучетата са мръсни гадове, от мене да го знаете. Ама такива гадове са, че на три пъти за два дена се качвам по дървета, само и само да не ме докопат. Заканиха се да ме обесят на опашката ми, два улични песа вчера. А аз, пуста тъпотия, толкова се уплаших, че нищо от силата на старата не можа да ми помогне. Е, може би малко, защото все пак успях да се изкатеря достатъчно бързо по дървото, преди наистина да ме схрускат.

Не ми се искаше да прекарам оставащите ми седемнайсет-двайсет години живот по тоя начин. Вече се мръкваше и улиците малко по малко започваха да се пълнят с хора. От прозореца на старата обичах да зяпам другите човеци, които отиват и се връщат от работа. Може би някой би ми хвърлил храна от пазарската чанта? Продължих да вървя по мръсните улици и ако щете ми вярвайте, освен на гнили листа, ми миришеше на скара. Да, да, от оная хубавата скара, дето месото е мариновано ден предварително. Наложи ми се да спра, да се изтръскам от калната вода и да се огледам отново. Не, не се лъжех, наистина не миришеше само на листа.

Не знам дали заради магията на старата, но краката ме понесоха по-бързо натам. Дано да не се лъжех. Мушках се покрай хора с пазарски чанти и на три пъти успях да избегна ритници. Сещате се, черен съм, няма как. Докато не се заковах пред източника. От ония, не особено хубавите, квартални кръчми, в които човеците ходят, когато нямат нито пари, нито желание за нещо по-прилично. Вътре светеше, вееше топло и божествената миризма на скаричка. Протегнах се и тъкмо да се шмугна покрай двама подпийнали клиенти, когато видях пред себе си лъскави балеринки и карирана престилка.

- Мръсно животно!

Преди да измяукам и да се увъртя около краката й, полетях във въздуха. Беше ме ритнала, мръсната гадина! Приземих се в една купчина листа и чух допълнението:

- Само улични животни ни липсваха в тая дупка!

Преди да успея да се върна обратно на вратата за втори шанс, намусената келнерка с напомпани джуки изчезна вътре в заведението. Щеше да види тя! Тръгнах да заобикалям. Добре, през парадния вход с просене под масата нямаше да стане, но дали нямаше да се получи по-добре през задния вход? Все нещо трябваше да изхвърлят. Съмняваше ме всичко да се прибира, а аз и на студени пържени картофи вече бях съгласен. Сградата продължаваше безкрайно, поне на мене ми се видя безкрайно обикалянето, докато мирисът на пържено не ме удари в носа. Така, тук някъде трябваше да е кухнята.

Готвачите бяха добри хора, поне тия, които познаваше старата. Не ми даваха да ходя по плотовете, но винаги ми даваха по нещо. Е, освен дъщеря й, която вечно крещеше „да се маха това мръсно животно“, ама да не издребняваме.

Готвещите човеци обикновено не бяха толкова зли, колкото ония, дето не готвят и много разчитах на това. Ако имах късмет, можеше да стана талисмана на заведението и да си похапвам сладко-сладко в замяна на „мише прочистване“. Нямаше начин да няма я мишки, я плъхове в тая дупка. Не че смятах да ги ям, абсурд! Ама така щях да ги наплаша, че да забравят за това място завинаги. Но първо трябваше да привлека внимание.

Сградата свърши с малко вътрешно дворче и влязох. От едната страна миришеше на прегоряло пържено, със сигурност там беше кухнята, а от другата имаше врати, през които можех да видя заведението вътре. Бях се оказал прав, наистина беше долнопробно, но в момента не можех да подбирам. Застанах до кофите за боклук и реших да изчакам преди да премина към нещо наистина отчаяно. Не исках да ровя в боклука. Исках човек, който да ме храни и нямах намерение да си тръгна преди да го намеря. Него или някаква храна. Оставаше само да изчакам достатъчно време, за да излезе някой да пуши – отвратителен човешки навик, не можех да разбера защо им е. А когато излезеха, щях да съм най-милото коте на света, с огромни и гладни очички. Не че щях да лъжа, коремът ми беше залепнал за ребрата вече.

Така че зачаках. Времето минаваше, но от вратата на кухнята излезе само някаква намусена лелка, която не ми обърна никакво внимание. Хвърли на купчината някакви кашони, но в тях нямаше храна и без това. Вече легнах до боклука и започнах да си мисля, че май и тази вечер щях да си остана гладен, когато вратата се трасна и откъм заведението излетяха двама.

Отворих очи и заобиколих чувала с боклук, за да видя по-добре. Повечето клиенти не излизаха от тук, за цяла вечер само един чичак, който само ме избута с крак встрани. А тук – две възможности. Тръснах глава и прогоних видението на консерва риба тон.

- Проклет да си! – изхлипа момичето и се облегна на стената до вратата.

Веднага наострих уши и се приближих с няколко крачки нататък. Плюсът на купчините боклук и на това да си черен, сливаш се със сенките.

- Ана, аз само…

Надникнах иззад най-близката купчина да видя момчето – приличаше на един от внуците на старата. Същите размъкнати дрехи, бръсната глава, миришеше на цигари и пиене. Мразех този неин внук, а и той ме мразеше. Не един и два пъти го бях драл и ако ми паднеше, пак щях да направя ръцете му на ленти.

- Какво? – изхлипа тя без да го поглежда.

Беше заровила лице в ръцете си и май плачеше.

- Защо ме доведе тук, след като си искал да скъсаме? Защо не ми каза като нормален човек? Защо трябваше да направиш сцена пред всички?

Тя изхлипа, а той протегна ръка към нея. Глупави човеци. Не разбират ли, че когато женската ти съска, най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да посегнеш към нея? Ще ти издере очите. Една трицветна красавица така ми беше набрала миналата година, че едва не ми отхапа ухото. Ама аз откъде да знам, че сестра й не прилича на нея, а е сива на райета?! А трицветната беше яко маце...

- За да не направиш сцена, ето защо – отговори онзи и ме извади от унеса ми.

Вместо да му издере очите обаче, както би направила всяка котка, тя изхлипа още по-силно.

- Проклет да си, Бен! Проклет да си!

Въздухът около ушите ми се завъртя, а мустаците ми хвръкнаха нагоре. Ето това беше находка! Само че тоя ръб, Бен, явно не го осъзнаваше, защото махна с ръка и просъска:

- Не съм виновен аз, че ти си такава лабилна идиотка, Ана! А сега се разкарай от живота ми, ти и глупостите ти!

Ана ревна с глас, а той просто се завъртя на пети и изхвърча от вътрешното дворче.

- Проклет да си, Бен, проклет да си, проклет да си…

Тя може и да не знаеше, но точно в този момент, в тази минута, се роди силата й. Не видя как силата се завъртя като вихър около нея и как последва онзи оръфляк Бен вън от дворчето. Докато плачеше, свита на кълбо до стената, не видя как една кола блъсна същия този смотльо на първото кръстовище и му счупи крака. Тя не видя, но аз усетих.

Ана не знаеше, че в онази вечер стана вещица. Обаче аз разбрах и реших, че съм намерил онова, което търся. Прекарах няколко минути в съзерцаване на ревящата Ана и се зачудих дали няма да мога да намеря някоя красива котка, да ми прави компания. Със сигурност след такова скъсване, едва ли би погледнала някой друг тъпанар скоро. А това значеше, че аз и някоя котка, особено ако си направим котенца, щяхме да сме й повече от добра компания.

Коремът ми изкъркори, така че се върнах обратно в реалността. Примъкнах се по-близо до Ана и измяуках. Първоначално не ми обърна внимание, но когато се отърках в крака й, вдигна очи.

- Я, коте!

Посегна към мен и си наложих да не съскам и да бягам. Не изглеждаше като да ме удари.

- Ти си хубаво коте – ръката се плъзна по козината на гърба ми – много хубаво коте.

Намърдах се в скута й и започнах да мъркам. Точно така, Ана. Аз съм хубаво коте, а заедно двамата с теб ще направим от тебе и една хубава вещица.

- Преди малко ме зарязаха, знаеш ли? – продължи тя, а ръката й машинално рошеше козината ми. – Един тъпак – Ана подсмъркна – ме заряза насред заведението, преди да сме си изяли десерта.

Тя се задави със сълзи, а аз мушнах муцуна в ръката й. Старата обичаше да правя така, когато е тъжна и се оказа, че тази новоизлюпена вещица тук не прави изключение.

- Защо всички мъже ме зарязват? – изхлипа и ме гушна.

Свих се на кълбо в ръцете й. Щеше ми се да й обясня, че човеците без уклон към магията, без никаква вродена сила, се плашат от ония, на които силата сама идва в ръцете. Не бях изненадан, че онзи смотльо я остави, нито че е имало и други такива. Само че не е лесно да оставиш вещица и след като се научеше да контролира силата си, щеше да може да избира. Една вещица може да има всеки мъж, стига да иска.

Почти задрямах, докато Ана се наплаче и се сети, че мокрият цимент в дворчето не е най-доброто място за самосъжаление. Тя се размърда, а аз започнах да мъркам възможно най-силно. Мислех, че ще ме изрита, но тя ме взе на ръце.

- И ти ли си сам като мене, а, коте?

Измяуках и се сгуших в нея. За мое облекчение, тя ме притисна към себе си.

- Бен ме заряза, но пък намерих теб. Кой знае, може да си ми на късмет? – тя ме почеса зад ушите и измяуках. - А, на късмет ли си ми?

Да, да, да, да! Тя започваше да схваща! Силата й се беше пробудила и на момента се беше свързала с първото попаднало й животно. Е, аз бях там целенасочено, но по същия начин, по който бях усетил нейното проклятие, тя беше усетила, че имам нужда от човек, а тя от котарак. На повечето млади вещици им трябваха поне няколко седмици за подобни прозрения, така че можех да я поздравя. А и като знаех колко силно се оказа проклятието, май тази Ана я чакаше добра кариера в занаята.

- Ще те нарека Шанс, как ти се струва? – попита ме тя и се запъти към изхода на дворчето. – Ти си моят втори шанс за по-хубав живот.

Потърках нос в брадичката й и измяуках възможно най-високо.

- Значи е решено. Шанс, добре дошъл в дома ми!

Покатерих се по палтото на Ана, така че да мога да хвърля един последен поглед на мизерното дворче и заведението, от което ме отнасяше. Шанс… Късметчо… Глюк… името нямаше значение. Важното беше, че наистина щях да й донеса късмет и втори шанс. И то какъв втори шанс я чакаше! Нямаше си представа.

Черните котки носят огромен късмет на собствениците си. А ако котката принадлежи на вещица, пазете се. Защото шансът може и да не е на ваша страна ако я ядосате. Или не ми дадете консерва с риба тон.