Как в село Тиква залюбиха данъчната администрация

Нищо на този свят не се случва, ей така, изведнъж. Всяко събитие си има предистория. И славата на селото с поетичното име Тиква, проснало се в Софийско равно пОле, не дойде от само себе си. Доста време трябваше да се изтърколи, докато местният народ постепенно се превърне в население. Дори не говорим колко упорити и последователни усилия бяха нужни това население да бъде построено в стройни редици от биороботи, които настървено пазаруват, захласват се пред телевизора и с упование в справедливостта на фискалната система тичат да си плащат навреме данъците.

Историята, за която ще стане по-натам дума, се случи някъде по-времето, когато тиквеничани почти бяха забравили, че някога са били народ, нещо повече, чувстваха се съвсем комфортно като население, но още им беше твърде рано да ги повишат в ранг като биороботи. Липсваше им преди всичко старанието. Все още из главите им се пречкаха разни вредни мисли във вид на излишни въпроси от гледна точка на високите изисквания през новото хилядолетие – „Защо пък?“, „Ама, как така?“, „Не може ли малко по-иначе?“ – което си беше сериозно препятствие за постигането на обществена хармония в цялото село. И най-вече, пречеше на това забележително село с толкова поетичното име Тиква да бъде обявено за Европейска столица на глупотевината, с което впоследствие то почти две десетилетия щеше да се гордее, но в началото никак не му бе лесно да пребори конкуренцията, която с изявите си никак не си пестеше усилията.

Някъде през това време, когато във въздуха още витаеха старите, отречени навици, а новите още не бяха трайно насадени до автоматизъм, случи се непредвиден скандал. Двама от най-почитаните предприемачи, както сега е прието да се казва за благозвучие и социална толерантност, изведнъж взеха, че се скараха. Истински шок! Трудно бе да се повярва в началото, защото никак дори няма да е пресилено, ако се каже, че бяха изключително уважавани, истински магьосници в майсторенето на пари буквално от нищото, качества особено ценени сред тукашната телевизионна аудитория. В свободното си време аудиторията сама им носеше парите си, в знак на признателност и без излишно подканяне. Само заради удоволствието, че тези двамата толкова авторитетни бизнесмени са им предоставили възможността да търкат на воля колкото талончета си искат. Без никакви ограничения!

После, когато майсторите на пари взеха да се клепат, както си му е редът при повечето разпаднали се бизнес-приятелства, стана ясно, че единият, който се оказал по-тарикат, получил закрила от особено безпристрастната прокуратура. Срещу което същата тази безпристрастна прокуратура за награда сложи ръка на цял музей, собственост на другия тарикат. После някои нещица от музея взеха да се появяват на аукционите в Лондон, но както казаха по телевизора, безпристрастната прокуратура нямала нищо общо и независимите наблюдатели с основание предположиха, че нещицата нататък ще си сменят собственика без много шумотевица през черния пазар. Ако изобщо тази процедура вече не е приключила, но това засега излиза извън основната тема на сегашната ни история.

Наклепаният, естествено, не остана длъжен и такива ги изприказва, та даже главният пазител на финансите, за малко да го отнесе и той. Спаси го само големият му началник отгоре, който спазваше традиционната за някои съсловия омерта и не оставяше да хвърлят на кучетата онези, които са му били докрай верни и още не са го предали. Но данъчната администрация вече беше сериозно разклатена. Не толкова, защото онези двамата отличници са свили цели 700 милиона, а защото, както стана дума в началото, населението на село Тиква, далеч не беше достигнало финалната фаза от плавния преход към масовата биороботизация и тук таме започваха да избуяват плевелите на неуместните въпроси.   

Това вече бе достатъчно тревожен повод у тиквеничани да се загнезди идеята, че трябва да си сложат в ред данъчната система. И както се загнезди тази идея, така и я подхванаха. Решително!

Първо Отговорните фактори скръцнаха със зъби на обгрижващата ги Политическа класа и тя, без много да се разтакава, събра на специален симпозиум корифеи на фискалната политика, политолози, социолози, метеоролози, епидемиолози, сексолози и даже помощникът на главния комисар по зарибяването с атлантически ценности. След дълго и продължително съвещаване единодушно стигнаха до извода, че много слабо се е работило сред местното население, щом все още се опитва да задава въпроси, които изобщо не са в неговите компетенции.

– Утре, както е тръгнало, ще вземат и референдум да заискат, как и дали да си плащат изобщо данъците. Само това ни липсваше! С какво тогава нашите приятели ще ги строят магистралите?

– Как пък не! Такъв референдум е незаконен и няма да стане! Гарантирано!

– Няма, ама как ще ги спрем да питат?

– Да ги разходим в багажника из Витоша?

– Не става, прекалено индивидуален подход. Масовост гоним!

– Тогава да им спрем водата?

– Да им прекъснем тока?

– Да им изключим телевизора!

– Бинго! – провикна се помощникът на главния комисар по зарибяването. – В никакъв случай няма да им изключваме телевизора! Напротив, телевизорът е нашето оръжие. Така ще им надуем главите, че сутрин щом се събудят, вече няма да питат жените си, какво има за закуска, а нежно ще задават въпроса, мила, ще дойдеш ли с мен до данъчното, та да проверим не сме ли изостанали в съревнованието.

Великолепната идея беше посрещната с аплодисменти. Оставаше да се въведе в живота. И, разбира се, да се детайлизира. Там трябваше да се пипа много внимателно, защото учените глави много добре са посочили, къде най-много обича да се крие дяволът.

Малко е да се каже, че работата потръгна. Работата кипеше! Машината скоро бе пусната на пълни обороти. Екранът на телевизора се огъваше от идеи, тиквеничани съвсем забравиха да закусват. Стават щом се разсъмне. И още не загащени тичат да проверят с какви темпове се пълни хазната. А вечер, като се приберат при булките си, разгръщат най-напред данъчната декларация, плюнчат молива и подчертават до среднощ най-важните пасажи, които особено ги вълнуват. Жените им не могат да повярват – няма ракийка, няма салатка, хапват надве-натри, едвам улучват мръвките с вилицата, очите изцяло в указанията как да се попълни документът за лоялност към фискалната система. Направо си е свещенодействие! За шофьорския изпит не са проявявали такова старание.

Отговорните фактори, обаче пак недоволни. Намирали се все още отделни индивиди, които повече обръщали внимание на ракийката, салатката, пък и на жените си, отколкото на фиска. Добавете още, казват, и пак скърцат със зъби на обгрижващата ги Политическа класа. Как да добавим, пита смутено тя, тези не дължат нищо на хазната? Няма значение, не можем да оставим току-така неангажирани субекти да се размотават, срязват я Отговорните фактори. Като не дължиш нищо на държавата, пак попълваш декларация за вярност, пишеш задължения „нула“, дата подпис и носиш да отчетеш преди крайния срок! А за предпочитане и по-рано, за да не създаваш допълнителни затруднения на данъчната администрация. Защото данъчната администрация трябва да се обича, откъде инак ще дойдат пари за асфалт?

Стресна се сериозно обгрижващата Политическа класа. Напрегна цялото сиво вещество, което е в състояние да мобилизира, привлече дори Лъчо Мозъка в изнамирането на нови идеи и след това гордо докладва на Отговорните фактори, че не само всички ще попълват, но и ще го правят с обич и преданост, както подобава на съвестни поданици.

Ще видим, отвърнаха скептично Отговорните фактори, но на следващата данъчна кампания бяха изумени от ефекта с новата методика въведена от обгрижващата ги Политическа класа в емблематичното село с поетичното име Тиква, проснало се насред Софийското равно пОле.

Методиката беше пределно проста. Вече не само продавачите бяха задължени да декларират дедесето, но и купувачите трябваше да опишат с точност какво дедесе са заплатили. Перфектна система за контрол и борба с шмекерите!

А тиквеничани, да им се ненагледаш! Засмени, наконтени, някои дори дошли с децата си, сякаш е първият учебен ден, с букети в ръце чакат пред бившата шивашка фабрика, където сега, вместо шевни машини в голямата зала са настанени цял батальон спретнати девойки зад компютри. Девойките усмихнато разпитват всеки дошъл да декларира. Току се чува:

– Последно, банички ли си купува детето ви?

– Банички.

– А тук защо ми излиза хот-дог? Дедесето е различно – настоява усмихнатата девойка.

– Я, кажи ти сине майчин, защо ме караш да се червя пред какичката?  – пита бащата придружаващия го син, като въпросът е съпроводен с доста звучно погалване по врата.

– Хот-дог, хот-дог – подсмърча малкият.

Възникналата непредубедена грешка бързо е поправена в интерес на точността и цялостната фискална справедливост…

Рисунка: Кирил БОЖКИЛОВ

 (Епизод от подготвяната за печат книга „Село Тиква отвръща на удара“ – продължение на книгата „Къде го село Грънци?“ При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )