Държава с размера на капачка

„Защото се нагледах на заблуди в милосърдието.“ Това е първото изречение от забележителната книга на Екзюпери „Цитадела“. Всички сме се вече нагледали, а сезонът на най-лицемерните, най-гръмките и най-тържествени заблуди все още предстои.

Ето гледка, която кара сърцето ми да се свива всеки път, когато вляза в клуб на инвалида. Знаете ги тези сиромашки бараки, забравени в кварталите на места, които никой паралия не си е набелязал да застрои с фитнес клуб, местно казино, салон за красота или каквото и да е място за друг вид увреждания, носещи, а не изразходващи пари като инвалидността. Съжалявам за неточната дума, но така се наричат те у нас все още – клубове на инвалидите. И си мисля, че думата е неточна не заради някаква отвеяна политкоректност, а защото думата в оригиналното си значение се превежда като невалиден. Клубове за невалидни хора?

Такава гледка ме посреща при всяко влизане в клуб на инвалида – десетки десетлитрови бутилки от минерална вода, пълни с пластмасови капачки. Струпани са на пода, по рафтове, на маси, навсякъде, където е могло. Вадят ги от джобовете си хора с патерици, в инвалидни колички, които се отбиват тук за чаша чай или партия шах. Те знаят какво е да си в беда. Те всичко цял живот са събирали така, най-вече удобствата в живота си – капачка по капачка благоволение. А техните удобства са такива, че на нас и наум не ни идва за тях – пригодена точно за тяхното увреждане инвалидна количка, удобен стол за къпане, за тоалет, все неща, които не липсват на нашите здрави тела. Бедни, немощни хора събират капачки, за да спасят появил се по-рано детски живот, който има нужда да доузрее в кувьоз. С парите от предаването на 70 тона пластмаса могат да се купят 6 кувьоза. Те отиват в болниците на по-малки градове. Не че там няма никакви кувьози, но доста от тях са от 80-те години на миналия век.

„Капачки за бъдеще.“ Щеше да е някак неудобно кампанията да се нарече „Капачки за живот“, но всъщност тя е точно такава – с нея се купува живот. Бутилки с капачки в клуб на инвалида, струва ми се, че тази картинка отразява най-безпощадно и най-честно положението у нас.

Какво му е лошото на това да се събират капачки, ще кажете, в много държави го правят? Така е – правят го. Освен това е полезно за околната среда, създава навици за грижа за отпадъците. Само че в нормалните държави парите от капачки не са предназначени за животоспасяващи дейности. В нормална държава дали едно бебе ще живее, или не, не зависи от капачки. Дългът да се погрижи за оживяването му е на самата държава.

Хайде да си спомним какво всъщност означава държава и защо се създава тя. Представете си група от хора, които живеят на една територия, говорят един език, взаимодействат, но всичко става хаотично, защото няма държава и норми, които да регулират тези взаимоотношения. Представете си сега, че някой се отнесе недопустимо с другиго. И няма институция, където жертвата да потърси справедливост. Това, което му остава, е да потърси сам справедливост – да си го върне на насилника. И така самият той да се превърне в насилник. Другият възможен вариант е жертвата на премълчи, да преглътне, да носи бремето. И в двата случая е унизено достойнството на жертвата. Или пък човек, изпаднал в беда, с единствената възможност да проси на улицата – отново унижение на човешкото достойнство. Съществуването на държава премахва това. Държавата създава институции, които поемат отговорността от името на всички свои граждани да преценят дали насилникът наистина е извършил престъпление, да отсъдят размера на провинението и да накажат виновния. Пак от името на всички държавата подпомага онези свои най-слаби, безпомощни, болни и ощетени граждани, за да опази човешкото им достойнство.

Ако преровим стотиците страници, изписани от най-светлите европейски умове, които са описвали защо се създават държавите, ще видим, че от гледна точка на отделния човек, става дума именно за това – държавата се създава, защото група от хора сключват договор, според който държавата – от името на всички чрез своите институции! – наказва провинилите се и подпомага – от името на всички чрез своите институции! – нуждаещите се. Този договор е обществен. Държавата спазва обществения договор, ако създадените от нея институции работят добре. Гражданите на държавата спазват своята страна от договора, като плащат данъците си, с които се издържат институциите.

Ето толкова просто е.

Предстои сезонът на лицемерието, наречено „Българската Коледа“. След кампанията ще има обичайния концерт, посетен от мъже и жени на най-високо равнище. Срамна е тази приповдигнатост, с която празнуваме липсата на държава.

Срамно е това безочие, с което държавата ще ни подвиква по няколко пъти на ден да хвърлим по един sms от балкона. С което се настанява на трапезата, докато вечеряме, с телевизионни клипове, затъква хапките ни в гърлото, промушва се в душите ни и шепне: ти си лош, ако не пратиш sms, ето, хапваш си спокойно, а има деца, които чакат да бъдат излекувани, ти си лош, лош си…

И за да приглушим този шепот, изпращаме sms. Но от това не ставаме добри. Оставаме си лоши, защото сме си направили държава, в която лечението на тежко болни деца, купуването на кувьози и линейки, строителството на детска болница не е грижа на държавата.

Лоши сме, защото търпим парите да се крадат, разпиляват, да отиват за показни благосъстояния, за кич, за нарцистично удовлетворение на този или онзи управник, а не за болни деца. Лоши сме, защото понасяме бездушни чиновници да решават кое дете ще живее и кое не. Лоши сме, защото не сме оказали натиск децата с тежки диагнози да получават от държавата лекарства, протези, колички, ентерална храна, а не семействата им да затъват в дългове, за да могат децата им да виждат, чуват, прохождат. Лоши сме, защото не изискваме от държавата да оказва подкрепа на родителите да си намират работа, съвместима с грижи за болно дете.

Чувстваме се добри, докато се разминаваме по улицата с дете в количка, тикана от измъчена майка. Тогава душата ни се свива, миличкото то, горката тя, пази боже, пази боже! Но после не ни идва наум, че добрите трябва да се обединят, за да кажат на лошите: Длъжни сте да помагате от наше име, затова сме ви избрали, това е общественият договор, държавата се създава, за да помага на по-слабите, на немощните, на затруднените, на подминатите от късмета да са здрави. Затова съществува държавата, а не за да направи клипче, да наеме най-актуалния актьор, да организира тържествен концерт, на който да отчете, че сме добри, благородни хора…

Не, не сме.

Има толкова много доказателства, че българите сме състрадателни, отзивчиви. А може би просто сме само едни хора, които населяват една територия, говорят един език, но все още не са си основали държава?