Как в село Тиква демократично катурнаха паметника на Андрешко

В много специалното село с донякъде странно, но всъщност изключително поетично име Тиква, което, както е известно, гордо и със завидно самочувствие се е проснало насред Софийското поле, от десетилетия подред се издигаше непоклатимо паметникът на Андрешко с легендарната му кираджийска каручка и бирника отвътре, чиято глава стърчи уплашено над ритлите. Да, да, увековечен за поколенията в камък и бронз бе същият този Андрешко, героят на Димитър Иванов Стоянов, бивш даскал от близкото село Байлово, по-известен на грамотните българи като Елин Пелин.

Грамотните по онова време българи много уважаваха Андрешко. Не само защото го бяха чели още от отделенията, а и защото имаше тогава по-млади колеги на Димитър Иванов Стоянов, които никак не се плашеха да обясняват на учениците си, че Андрешко по замисъла на автора е положителен герой. Положителен, защото защитава своя съселянин и многодетното му семейство да не гладуват, и хич не му пука на Андрешко, а зарязва вампира, трудоустроен като държавен бирник във вълчи кожух, да постои докато му дойде акълът цяла нощ насред блатото, а през това време Станойчо ще успее да премете хамбара, та да не му секвестират житото. Така учениците получаваха първа представа, какво е човещина, състрадание и дори по-малко познатата думичка солидарност между хората.

Стана обаче така, че учителите на грамотните по онова време, които знаеха как да обясняват на децата, или излязоха в такава пенсия, каквато са си заслужили за назидание, или вятърът на промяната им видя сметката с решаващото съдействие на Здравната каса. Затова пък бирниците най-предвидливо станаха културисти и вече нямаше как някой тарикат да им върти номера, защото те, освен да са културисти, умеят да печелят сърцата на публиката като цяло и особено на министрите на финансите в частност.

Така Андрешко се оказа отречен от новото време селски хитрец, склонен към самоуправство, а бирникът – несправедливо пострадал при изпълнение на служебния си дълг защитник на държавната хазна. Разбира се, това нямаше как да стане изведнъж. Може би Здравната каса си бе вършила  донякъде през пръсти работата по основното си предназначение, та все още за голяма изненада се намираха живи хора, които продължаваха да се инатят, които освен да слушат, какво им се приказва от телевизора, бяха свикнали да задават неправилни въпроси и докато имаше още такива, гдето много обичат да питат, някак си не вървеше да им го кажеш направо, че са им сбъркани ценностите. Затова трябваше в интерес на демократичните процедури да се оставят нещата да отлежат, по-добре да ферментират, а и Здравната повече да се не разтакава. На демокрацията търпение ѝ е майката!

Един ден обаче търпението явно се беше изчерпало.

– Докога ще понасяме обидата този бронзов непрокопсаник да се мъдри баш насред центъра на нашето умно и красиво село! – провикна се бившият пъдар, който така и не бе стигнал в четенето чак до Андрешко, не поради липса на устрем към знания, а поради липса на свободно време, защото не обичаше да се разсейва, докато се бори с нароилата се престъпност наоколо.

– Да, бе! Докога? – плеснаха се по челата скупчените пред телевизора в хоремага местни мъдреци и поръчаха по още едно за сметка на пъдаря, при което той, пъдарят, поласкан, че го възприемат за тукашен пророк, никак не се възпротиви да почерпи.

Така дебатът от само себе си стана още по-задълбочен и пространен.

Най-напред беше изтъкнато, че това е паметник, създаден по идея на другоселец и няма нищо общо с много специалното им село Тиква. Нещо повече. Тук, в село Тиква, няма нито един случай на неплатени данъци. Откъде накъде, ние ще възпитаваме нашите деца да не си плащат данъците, тропаха разгорещено по масата дебатьорите, както сега им викали на кръчмарските кавгаджии.

Ти остави друго, ами това, да зарежеш жив човек да пренощува в зимна нощ сред блато, да му предлагаш сено да си постеле и някакъв мръсен чул да се завива, за да не мръзнел в каруцата, та това си е престъпление по служба, злоупотреба с доверието на клиента, ние престъпници ли ще прославяме, не стихваха гласовете след второто „по едно“ пак от щедрата сметка на пъдаря. И добре, че се намери поне един с все още донякъде бистър ум да зададе по-конкретен въпрос, инак пъдарят щеше да черпи докато го разорят, защото в село Тиква, както е известно, тръгне ли глътката, все забравят как се натиска спирачката.

– Хайде да помислим – чу се най-сетне по-трезв глас, тъй като мисленето в групата дотук доста се беше позагубило. – Я ми кажете, какво виждате насреща на площада?

– Паметник! – отвърнаха в един глас дебатьорите от село Тиква.

– Знам, че е паметник, кажете по-конкретно?

– Паметника на Андрешко.

– Това всички го знаем, вие ми кажете, какво точно виждате?

– Андрешко.

– Добре, после?

– Андрешко, яхнал кон.

– Наблюдателни сте! А зад коня?

– Зад коня – каруца.

– Точно! А в каруцата?

– Господин бирникът…

– Видяхте ли сега! Това не е паметник само на Андрешко. Това е паметник и на господин бирника. И него ли искаме да махнем?

– Нееееее! Той е заслужил защитник на държавната хазна!

Хоремагът занемя стъписан. Изведнъж забиха глави в празните чаши, а никой така и не поръчваше още по едно. Тогава от напрежение даже възникна идеята утре с флекса да изрежат Андрешко и коня под него, а върху постамента да остане само каруцата с бирника, като по този начин село Тиква да изрази чрез формите на изобразителното изкуство своята дълбока признателност към пострадалите дейци на фиска през онези мрачни времена, когато необразованото население най-безотговорно е разгонвало фамилията на данъчната система. На всичко отгоре дори е героизирало престъпниците!

И като нищо на другия ден щеше да се чуе стърженето на флекса. Ако младият, почти голобрад учител, току-що дипломиран, образован задълбочено в тънкостите на сложната система от атлантически ценности, дошъл с просветителска мисия да учи децата на село Тиква, как по-умело да боравят с телефоните си, не беше надигнал глава от собствения си телефон, успя да извиси глас, с което накара помръкналите от празнотата на чашите да го чуят:

– Вижте какво намерих тук? – почти голобрадият учител размаха телефона си. – Някой нали каза, че търпим паметник от другоселец. А този другоселец от Байлово има разказ, който е свързан направо още от заглавието с наше село. Казва се „Печена тиква“. Вдявате ли, как ще се увековечим, ако катурнем паметника на Андрешко и вдигнем паметник на Душко Добродушков?

След няколко седмици джаста-праста и го направиха.

Историята обаче, не е запазила абсолютно никакви сведения, колцина са посетили библиотеката на читалището в селото с толкова поетично име Тиква, за да изчетат патилата на Душко Добродушков.

Впрочем, няма и сведения, кога за последен път е била отваряна вратата на запустялото читалище…

Рисунка: Кирил БОЖКИЛОВ

 (Епизод от подготвяната за печат книга „Село Тиква отвръща на удара“ – продължение на книгата „Къде го село Грънци?“ При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )