Как в село Тиква разясниха на унгарците, че футболът съвсем не е проста игра

Много му се искаше на господин Егеш Мекеш да гледа от трибуните на живо, но за беда късметът определено му изневери. Разбира се, от ФУФА и УФА бяха предварително решили, мачът да се играе задължително без публика. Инак можели да станат сакатлъци, което щяло сериозно да разстрои душевния мир на организираното футболно движение в село Тиква, затова забраната важеше както за местните запалянковци, така и за унгарските, които бяха своевременно предупредени, но до последния момент се надяваха чудото да се случи.

Чудото се не случи. Господин Егеш Мекеш обезнадежден и крайно разочарован така си и остана извън стадиона, като единствената му утеха бе, че никак няма да е самотен. Поляната пред стадиона постепенно се изпълваше с верни любители на кръглата топка.

Пък току виж ни пуснали вътре, помисли си плахо господин Егеш Мекеш, но меракът му за футболен спектакъл много бързо се изпари, когато забеляза отпред цял полк джандари с каски вместо глави и с палки вместо ръце. Макар в първия момент гостът да реши, че от кинематографията са окупирали района, за да снимат поредния филм за нинджите, много скоро той усети, че ако има филм, той при всички случаи ще да е документална продукция.

Така пред очите на господин Егеш Мекеш се разигра поредното действие от тази толкова невероятна история, че още дълго време той щеше да я разнася из Европата за назидание на всички, които наивно гледат на футбола единствено като на игра с топка на зелен терен между две врати с опънати мрежи. И трябваше да дойде в село Тиква, за да му просветне, че футболът никак не е проста игра, както обичат да разправят шегобийците, а игра, при която вече има изявени майстори, способни да забиват неспасяеми голове. Като за целта даже не им е нужна никаква топка. Достатъчно е да набележат, кого да сложат на дузпата…  

- Щом не ви пущат на стадиона, що се събирате тук, а не гледате мача по телевизията? – попита унгарският гостенин тукашните запалянковци.

- Защото искаме да махнем Вратарчето – отвърнаха запалянковците.

-  И без вратар ли ще играете, няма ли да ви е малко трудничко ?

- А, не, беше той вратар едно време, сега го раздава началник. Началник, и на вратарите, и на нападателите, и на треньорите, а най вече – на съдиите.

- Значи го бива да организира играта?

- И ние така мислихме, докато не се убедихме, че е най-добър в криенето на топката. Така добре я крие, че, ей тези деца наоколо, гдето ги виждаш, не знаят вече какво е футбол. За тях футбол е да купиш играч на цената на цял завод, да изпревариш противника и пръв да си спазариш съдийската бригада, или пък да се уговорите, така че да ви излезе залогът в тотото.

- Но това не е ли престъпление? – с цялата си наивност не спира да пита пришълецът от съюзническа Унгария.

- Престъпление е, ако има съд. В нашето село Тиква обаче, съд отдавна вече означава само канче, леген или тенджера – философски заключават местните запалянковци.

- Значи някой опъва чадър, него подгонете. Махнете ли го, Вратарчето само ще се пръждоса.

- Не е толкова лесно, чадърът го опъва Корабовладелеца от Лудогорието – отвръща местната агитка.

- Ама, чакайте, в Лудогорието няма море?

- Сакън! Не го подсещай, че и море ще вземе да си уреди, дори ще му го доставят с бюджетни средства.

- А тези джандари сега кого пазят? – продължи да любопитства господин Егеш Мекеш.

- Как кого, Вратарчето е обидчиво, с лесно наранима душа и не бива да бъде подлагано на стряскащи изпитания, особено, ако цял стадион ревне срещу него.

- А нямате ли впечатления, че пазят преди всичко Корабовладелеца? Или онзи, който реди картите на Корабовладелеца?  

Въпросът на господин Егеш Мекеш увисна без отговор, защото във въздуха почнаха да прехвърчат сигнални ракети. А от маркучите на селската водоноска, докарана за подкрепление зад гърба на джандарите, започна на шурти ледена вода. Все пак беше ноември и къпането по това време на годината никак не бе за препоръчване. На което и разчитаха нинджите.

- Дръпни се по-встрани и гледай сега какво ще става! – ориентираха местните запалянковци новия си унгарски приятел.

Точно навреме. Защото наистина стана тя една. Джандарите бият, запалянковците бягат. После току някой от тях се шмугне встрани и успява да им подпали камионетката, с което запалянковците смогват да постигнат малка, но впечатляваща победа. Временно, естествено. После ще си платят, разбира се, защото на джандарите съвсем им се отвинтват задръжките и почват да млатят наред. В крайна сметка ниджите се възползват от териториалното си превъзходство и безспорна класа в оспорваната дисциплина, и без да вкарват в употреба резервната бронетехника, обръщат решително резултата в своя полза. Окончателно.

Счупени са около седемдесет глави, отворена е работа поне за месец на зъболекарите в село Тиква, пък и в цялата селищна система, насинени са гърбове и ребра на поне шейсет запалянковци и на още към двеста случайни минувачи, който така и не могат да си обяснят, защо е трябвало да бъдат опердашени. 

Не му се размина и на унгарския гост. Уважаемият господин Егеш Мекеш също отнесе няколко ритника, колкото и да се придържаше встрани от патакламата. Лош късмет. Тъкмо беше почнал да разсъждава, тези май удрят, за да ги запомнят за в бъдеще? И докато свари сам да си отговори, взеха, че го цапардосаха. 

Авторитетът на Вратарчето обаче бе опазен.  

Междувременно мачът бе завършил щастливо за унгарците. Националната гарнитура на село Тиква сполучи баш накрая да си вкара красив автогол, но господин Егеш Мекеш така и не можа да се зарадва…

Рисунка: Кирил БОЖКИЛОВ

(Епизод от подготвяната за печат книга „Село Тиква отвръща на удара“ – продължение на книгата „Къде го село Грънци?“ При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )